︎︎︎
ТРИ НАБЛЮДЕНИЯ

БА(Й)РЯМ БА(Й)РЯМАЛИ, 2020

Първи опит: Наблюдение

Какво мога да разгадая за заснетата ситуация гледайки тази чер  но-бяла снимка? От кога ли е и кой е нейният автор? Какво точно стана на този асфалтов път и защо тази жена е седнала и чака?

Редица от коли се изскубват от кадъра. По тяхната специфика и модел мога лесно да заключа, че са най-вероятно марка “Москвич” - същите като старата ни семейна кола, в която се возих като дете. Често с братовчед ми трябваше да се качим в багажника, защото имахме само една кола, а няколко семейства, с които трябваше заедно да отидем някъде на гости.

Но нещо, не е наред с този кадър. Чувствам някаква тревожност.

Върху колите могат да се забележат килими, дивани и матраци завити стреч фолио. Ако се втренча по внимателно забелязвам също и дрехи, и куфари вътре в самите москвичи. На къде ли са тръгнали главните герои на тази снимка? На екскурзия? Или заминават за нов град? Или нова държава? Даже може би и за нов континент. Може би по своя воля са се запътили за някъде. Но не  мога да разгадая на къде. Може би и те още не знаят.

Явно са много. Пътят е задръстен.

Две двойки мъж и жена гледат към различни посоки. Не мога да разпозная дали са щастливи или тъжни, развълнувани или притеснени. Не знам дали са на това място от дълго време, но мога да изключа от визуалните детайли, че нещо става. Нещо, което е нетипично.

И жената с кърпа на глава седнала покрай пътя чака някаква развръзка.

Опитвам се да разбера какво се случва, но не успявам. Не знам кой е фотографът на тази снимка и кога е заснета. Опитах се да анализирам снимката по визуални елементи, но нещо все още ми липсва.

Някой би си казал, че няма какво повече да извлечеш от тази

снимка. Информацията дадена е оскъдна и няма как да достигна

до конкретно описание на случилото се. Очевидната неяснота ТРИ НАБЛЮДЕНИЯ на тази ситуация прави нейната документация по-интересна, по-много пластова и ме подтиква да се гледам пак.

Oпит Две: Неправителствено наблюдение

А как се сдобих с тази снимка ли? Да, сега ще разкажа.

Още от ранна детска възраст бях объркан защо моите родители са имали български имена… Нали те наименуват, когато се родиш? Защо аз нямам българско име?

Много рядко моето семейство говореше за така наречения Възродителен процес. Но имам един ярък спомен, който се запечата в моето съзнание. Беше толкова разтръстващ и неосезаемо  породи моят интерес към фотографията.

Моя леля ни беше на гости от Турция. Насилствено изселване от България през 1989. Тя за пореден път разказваше за онези времена и ридаеше за изгубения си син. Нейните сълзи бяха толкова тежки, никога не бях виждал толкова голяма скръб. Не можех да опиша с думи. Не знаех как беше изгубила сина ли, но знаех, че нещо дълбоко нередно е станало.

Какво точно се беше случило разбрах след няколко години. Синът на леля ми беше починал по време на т. н. “Голяма екскурзия” - или насилственото изселване на български турци и превръщането им в бежанци. Макар че семейството му беше изгонено в Турция, той е бил повикан в казармата. Но леля е решила, че иска да се противопостави и да се опита да прекара сина си през границата нелегално.

Те са го завили в едно родопско одеяло и са тръгнали с кола към турската граница с нейния син в багажника.

Както на тази снимка пред мен, така и по време на тяхното пътуване е имало огромни опашки, които продължавали с часове по пътя към границата. За жалост, сина на леля ми не е успял да удържи на дългия път и се е задушил. За това е плакала леля ми.

Защото са трябвали да го заровят на границата между България и Турция нейния син без надгробна плоча. Загубен някъде покрай полята.

Откакто разбрах за това, започнах да събирам и колекционирам снимки от 1989. Един от първите, хора, с които се запознах беше аматьор архивист в Хасковската джамия. Той ми изпрати няколко снимки, от които най-голямо впечатление ми направи тази. Първоначално не знаех защо.

Започнах да я преглеждам и преглеждам. Пред мен се появяваха две възможни интерпретации на тази снимка. Тази угодна на идеологията на тодорживковата комунистическа идеология и тази на неправителственото наблюдение, на прозорливост и въображение, която изследва динамиката между различните актьори в създаването на тази снимка.

Може лесно да приложим езика, който разделя, разграничава и противопоставя части от гражданите едни срещу други. В тази снимка, не виждаме присъствие на полицейска бруталност, нито белези на разтревожени субекти. Няма плачещи майки нито има възможност да използваме тази снимка като доказателство за етническа асимилация на българските турци. Може би наистина са на път на една голяма екскурзия.

Но дали е наистина така?

Както всяка блокада е съдействана и управляване от някого, така в заснета ситуация българската милиция би трябвало да играе някаква роля. А тази роля не е само в това да пропуща коли през граничния пункт, да проверява паспорти и документи или да блокира пътя към Турция. Ако погледнем тази снимка отново и наново, но този път без да се поддаваме на идеологията на национализма, забелязваме едни останки. Останки от една тиха и оспорвана история. Ненаименуваните жена седнала в долния десен ъгъл на снимката чака. Чака не по нейно желание да бъде превърната бежанка. Чака и се противопоставя на бедствие създадено от режима. Носи кърпа на главата си. Акт, който може да бъде глобен по време на комунизма.

Трети Опит: Слухово наблюдение

Дали тази снимка може да ми послужи като улика за случилото се на леля? Дали някой от субектите на снимката знае за младите момчета умрели по време на изселването?

Де да можеха те да говорят и да разказват за точно този ден в който е заснет този кадър.

Но дали всъщност тази снимка е глуха? Може би тя има ли звуков резонанс недоловим за мен?

Тихомълком главната героиня поставя кърпата на главата си. Тя седя на пода и чака фотографа да натисне спусъка на камерата.

Шепнешката тя не бърза нито да продължи по пътя си, нито да се върне обратно. Застанала е на една позиция между две държави, два континента и две различни идеологии. 

Тя е тиха, както и самата снимка. Но не е безгласна.

Чувам едно бръмчене. Бръмчене на български с турски акцент. Бръмченето на тези, които се противопоставят на новите си български имена. Бръмчене от къщи, безшумен протест. Шепнене на турски имена. На Севинч, на Мустафа. Почти нерегис триран звук на политическите затворници от Белене. На слаби отенъци от резонанс на планове за съпротива.

Има и друг далечен глас, който заеква. Глас на онези, които пътувам надалече. Глас на надеждата. Надеждата за края на етническото прочистване и насилствената асимилация. Трепет от ново бъдеще. Бъдеще в настоящето. Минало, което не е заминало.

Звук на турски букви, турски имена. В унисон с моите родители, аз пътувам търсейски чувство за принадлежност. Някъде в звуците между А и Я. Между Байрам и Байрям. Извън началото и края на българската азбука.