︎︎︎
ОПЕРАЦИЯ “МЪЛНИЯ“
КРАСИМИРА БУЦЕВА, 2020
ФОТОГРАФИЯ, ВИДЕО, ПЪРФОРМАНС, ИНСТАЛАЦИЯ
През 1958 г. Държавна Сигурност ръководи мероприятие „Мълния“, в което 1328 младежи са арестувани, защото нося тесни дънки, къси поли и палта, слушат западна музика и танцуват западни танци. Голяма част от тях са задържани в I-ви следствен отдел на ДС, който се намира на улица Московска №5, а по-късно са изпратени в концентрационния лагер „Белене“. Чрез архивни снимки на задържаните лица, кадри от учебни филми на Държавна Сигурност, фотографии на Московска №5, интериорни елементи от офис на ДС и видео пърформанс, в който „артефакти“ намерени около сградата на ДС са поставени в музейното пространство – тази мултимедийна инсталация цели да зададе въпроси относно паметта на сградите и местата, и по какъв начин се активира и съхранява тя.
Част 1: Московска 5
Проектирана през 1937 г. от архитект Асен Михайловски, а между 1938 – 1939 г. построена. В началото, тук се помещава застрахователното дружество „Generali“. През втората световна война в сградата се мести компанията „Байер“, а след 1947 г. става щаб на I-ви следствен отдел на Държавна Сигурност. Този отдел е много важен - тъй като в него се извършват проверки, следствия, разкрития и арести. Следствената работа е насочена предимно към шпионаж, военни престъпления, измяна на Родината, бягства зад граница или опит за такива, нелегална дейност и „вражеска агитация“. Неформално, сградата също е използвана за арестуване и задържане в мазето и – което е превърнато в килийни помещения, както и за побой и насилие над задържаните.
През 1972 г. сградата става собственост на ЦК на БКП, където се помещават административни отдели. През тези години се извършва ремонт на подземията, и се заличават килийните помещения. В свидетелствата на оцелели и бивши затворници – се споменава за два етажа с килии в сградата, а не един какъвто има в момента. През 1992 г., сградата става седалище на главното управление на архивите към Министерски съвет, а днес тя е собственост на Държавна агенция „Архиви“.
През 2011 доц. Мартин Иванов, тогавашният председател на агенцията предлага създаването на музей в бившите килии. Музей, който да пресъздава дейността на самата институция на ДС – с възстановка на килиите, както и включването на документи и предмети от архивите. Започва работа по проекта, като се цели да е осъществен за 1 година. Музей така и не се създава в сградата нито пък другаде в страната. Все още не съществува институция, която да разказва за историята на политическото насилие на комунистическия режим.
Част 2: Фотографът и субектът
Само в две от общо 52 снимки, субектът е обърнал очи към фотоапарата.
Зениците се врязват във фотографа, който притиска визьора към лицето си. Тишина, мълчание и неподвижност – единствено показалеца удря спусъка. Внезапен шум разрязва стаята. Светкавицата замразява телата за части от секундата.
С. К. е студентка в Машинно-електротехнически институт в столицата. Баща и работи в стол „Светлина на МВР“ а майка и е домакиня.
Тя е задържала очи върху стъклото – в упрек, в спор, в несъгласие. Устните и са леко отворени от конфликт, а веждите повдигнати. С увереност, тя се взира в камерата, във фотографа. Готова, да покаже и докаже правата си. Тапетите зад нея са обсипани с дребни фигурки, а земята е застлана с паркет.
А.С. е родена на 20ти август 1927 година. Работи като геолог. Баща и е пенсионер, майка и е домакиня. Омъжена, Неосъждана.
А. С. е обърната срещу обектива – тя е пред бяла стена, с ключ от лампа в единия край и очертание на касата на врата. На земята има дъсчен под. Ръцете и са заключени пред тялото, тя държи чанта; притиска я с все сила към корема си. А очите и се взират с един поглед – на дете, миловиден, искрен, примирен. Такъв – който предлага, че някак си са те убедили, и в теб се за ражда един срам, ама и страх – предизвикан, нанесен, не твой.
Кротка, изправена пред стената – подчинена на авторитета в помещението, на авторитета на фотографа, на този, който апаратът носи, и най-вече на авторитета на агентите.
При команда, тя завърта тялото си на 180 градуса и застава отново смирено. Обектива хваща същото пространство както и преди. Тук вече фотоапарата не улавя очите и. Тя остава в същата поза, с ръце и чанта пред себе си, сякаш само леко преместена.
Петна и пръски покриват част от втората фотография. Черно бял дъжд се рони по стената, минава върху тялото и, а после и върху тънката къдрава рамка. Изображението е наранено. Части от малката снимка, побираща се в една шепа са заличени, липсващи.
Тези „наранени“ изображения, или по-скоро „лоши изображения“ са пречупени от насилие и история. Те не са разрешени – остават озадачаващи и неубедителни, заради тяхното пренебрегване, политически отказ и заради заличените свидетелства и архивни единици. Лошите изображения не могат да дадат изчерпателни описания на ситуациите, които репрезентират. Но пък, ако това което те се опитват да покажат е иначе затъмнено, то условията на самата им видимост са показателни. Тези изображения са изключени от легитимния дискурс, от това да се превърнат във факти, и са обекти на безразличие и репресия.
Антропологичните портрети целят да ги класифицират, да ги впишат в образа на криминално проявена личност, на хулигани. Тези тихи снимки, макар и заглушени от режима са всичко друго, но не и безшумни. Те пулсират на други, ниски честоти. За да бъдат чути, те трябва да бъдат видени, те трябва да бъдат гледани продължително. А техните паузи и мълчанието са изключително шумни.
Част 3: Хулиганите
Държавна Сигурност отбелязва, че по време на Унгарската революция, която повлиява на целия социалистически блок, в България се наблюдава появата на агитация срещу идеологическите дисциплини и задължителното изучаване на руски език, както и искания за демократизацията на обществения и университетския живот, критика срещу режима, призиви за протести, изказвания срещу социализма на български студенти учещи в СССР и бягства в капиталистически страни.
Държавна Сигурност отбелязва, че по време на Унгарската революция, която повлиява на целия социалистически блок, в България се наблюдава появата на агитация срещу идеологическите дисциплини и задължителното изучаване на руски език, както и искания за демократизацията на обществения и университетския живот, критика срещу режима, призиви за протести, изказвания срещу социализма на български студенти учещи в СССР и бягства в капиталистически страни.
В началото на 1958 година се провежда мероприятие „Мълния“, наречено също така и масовата „Хулиганска акция“ предложено от Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и водено от Мирчо Спасов, заместник вътрешен-министър.
Задържани са 1328 лица които са предимно между 20-30 годишни, защото носят тесни панталони, къси поли, къси палта с качулки – наречени още ямурлук, слушат западна музика и танцуват западни танци – всичко от което се смята за вражеска проява. Голяма част от младежите за задържани в I-во следствено отделение на Държавна Сигурност, на Московска 5.
Субтитри на цял екран (без звук): „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...”
„Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.”
„Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...”
Разследванията и арестите се провеждат в много кратки срокове - само в периода между 21 януари и 10 февруари 1958 година.
В доклад на ДС пише, че голяма част от арестуваните са „предимно младежи из интелигентните среди, студенти във висшите театрални училища, музикалната и художествената академия – певици, балерини и други хора на изкуството.“ Докато други от тях са писатели, анархисти, хора поддържали връзка с чужденци от капиталистически държави, лица от семейства на „врагове на народа“ или „бивши хора“, или такива разказващи вицове и имайки критика срещу режима.
Тази акция на ДС е с цел да репресира младото поколение и е превантивна мярка срещу западното идеологическо влияние, което достига до България.
През февруари 1958 започва тяхното изпращане в трудовия лагер „Белене“ . В лагера те са въдворени като „хулигани“ – и са изпращани в отделно помещение отредено само за тях. На острова, на който се намира лагера „Белене“ хиляди български граждани са преживяват непоносим терор и насилие, тъй като там се е намирал най-дълго съществувалия и най-големия концлагер за територията на България. Смазващ физически труд с 14-часови смени, болести, побои, глад и други брутални наказания са били част от ежедневието на въдворените.
Част 4: Паметта на сградите
Помнят ли сградите своето минало? Съхраняват ли някъде между стените, между прашасалите тавани и оголените тръби спомените си за това какво са видели. Притискат ли думите някъде в мазилките си, в различните стаи? Запазват ли допира или натиска? Дали трябва да ги посети някого за да активира паметта им?
Помнят ли сградите своето минало? Съхраняват ли някъде между стените, между прашасалите тавани и оголените тръби спомените си за това какво са видели. Притискат ли думите някъде в мазилките си, в различните стаи? Запазват ли допира или натиска? Дали трябва да ги посети някого за да активира паметта им?
След като сградата на „Московска 5“ е ремонтирана през 1972, мазето и се променя, и обезобразява. Следите от някогашните килии на ДС изчезват зад измазаните стени, от променените помещения и сменена им функция. С времето, те се губят все по-стремглаво, но в случая „липсата на детайли и несъвършенствата при скриването се превръщат в свидетелства за насилието“.
В момента мазетата са използвани за склад от държавна агенция Архиви – като там се съхраняват книги и други материали, принадлежащи на архива. Тръбите от топлофикация разрязват сградата и стремглаво се спускат от тавана към земята, не помагащи на въображението да си представи разказаното в свидетелствата на оцелелите. Вратата, която води към улица „Малко Търново“ все още е там, но обезателно променена, но все пак няколкото стълби въвеждащи задържания в помещението са все още там. От другият край на нея гъмжат хора, забързани за някъде, чуват се чаши които се удрят в стъклени маси, защото там пред нея днес има кафене.
Помня първия път, в който по погрешка се озовах на тази улицата. Печеше слънце, силно и рязко в очите ми. Аз слизах по стълбите бавно и оглеждайки се във всички посоки. Улицата ми се стори като часове, а не минути. Плъзкайки краката си по стъпалата, аз насочих обектива си към последните етажи на ДС и се изпарих.
И тъй като сградите никак не са статични, а на против те преживяват постоянни динамични трансформации, но някой от тях се случват далеч от възприятието на човешкото око – отнема години на едно балонче въздух заклещено между стената и боята да си проправи път по фасада на сградата.
Отнема повече от 31 години, за да заговорим за миналото което е впито в ежедневните пространства, които носят многобройни сгради, пейзажи, лица и души.
Предметите не могат да говорят за себе си, имат нужда от „преводач“ или „тълкувател“ – един човек или някаква технология, които да посредничат между нещата и пространствата.
Такава е била някога и ролята на риторите, които са използвали метода просопопея -техника за говорене от името на неодушевени предмети – и чиято днешна роля е на учена като вещо лице. Те „дават глас на предмети, чиято природа не им е дала такъв“.
А пък просопопеята. Не само може да „извика мъртвите“ както правят съдебните патолози в интернационални трибуни, ами може да „даде глас на градове и държави“ на дебелите стени на криминалистичната архитектура. Както и криминалистиката е организирана между предмета – преводача – и форума.
Красимира Буцева е
визуален артист, изследовател и преподавател живеещ между София, България и
Лондон, Великобритания. Тя завършва магистратура (2017) и бакалавър (2016) по
фотография в University of Portsmouth. В момента е преподавател в Media
School, London College of Communication, University of the Arts London.
Красимира изследва политическото насилие, травматична памет, нарушенията на човешките права, официалната и неофициалната история в контекста на Източна Европа. Нейната работа е показвана в Singer-Zahariev Foundation, Малък Извор/България (2021), Регионален Исторически Музей София/България (2020), Seen Fifteen Gallery (2020), Лондон/Великобритания, District Six Museum, Кейп Таун/Южна Африка (2019), Phoenix Art Space, Брайтън/Великобритания (2018), Four Corners Gallery, Лондон/Великобритания, Pingyao International Photography Festival, Пингуао/Китай (2016).
Академичните статии на Красимира "Политики на травматичната памет и съвременни визуални изкуства в България", "Неофициални музеи: места на памет, травма и лекуване в посткомунистическа България" и "Институционални и само-организирани архивни практики: Как АПТАРТ манифестира върху екрана?" ще бъдат публикувани през 2022.
Красимира изследва политическото насилие, травматична памет, нарушенията на човешките права, официалната и неофициалната история в контекста на Източна Европа. Нейната работа е показвана в Singer-Zahariev Foundation, Малък Извор/България (2021), Регионален Исторически Музей София/България (2020), Seen Fifteen Gallery (2020), Лондон/Великобритания, District Six Museum, Кейп Таун/Южна Африка (2019), Phoenix Art Space, Брайтън/Великобритания (2018), Four Corners Gallery, Лондон/Великобритания, Pingyao International Photography Festival, Пингуао/Китай (2016).
Академичните статии на Красимира "Политики на травматичната памет и съвременни визуални изкуства в България", "Неофициални музеи: места на памет, травма и лекуване в посткомунистическа България" и "Институционални и само-организирани архивни практики: Как АПТАРТ манифестира върху екрана?" ще бъдат публикувани през 2022.
© History in Between, 2021This project is part of the Cultural Calendar of Sofia, Ministry of Culture and Sofia History Museum.
Connect:
︎ ︎ ︎
„История помежду“ ("Проект за музейни намеси в РИМ, София") е съвместен проект между Фондация „Изкуство – Дела и Документи“ и Регионален исторически музей, София, подкрепен Календар на културните събития на Столична Община.
History in Between (Project for interventions in the Museum, Sofia) is a collaboration between the Art Foundation - Affairs and Documents, and the Regional History Museum of Sofia. It is supported by the Calendar of Cultural Events of Sofia City.