︎︎︎
ОПЕРАЦИЯ “МЪЛНИЯ“


КРАСИМИРА БУЦЕВА, 2020

ФОТОГРАФИЯ, ВИДЕО, ПЪРФОРМАНС, ИНСТАЛАЦИЯ


През 1958 г. Държавна Сигурност ръководи мероприятие „Мълния“, в което 1328 младежи са арестувани, защото нося тесни дънки, къси поли и палта, слушат западна музика и танцуват западни танци. Голяма част от тях са задържани в I-ви следствен отдел на ДС, който се намира на улица Московска №5, а по-късно са изпратени в концентрационния лагер „Белене“. Чрез архивни снимки на задържаните лица, кадри от учебни филми на Държавна Сигурност, фотографии на Московска №5, интериорни елементи от офис на ДС и видео пърформанс, в който „артефакти“ намерени около сградата на ДС са поставени в музейното пространство – тази мултимедийна инсталация цели да зададе въпроси относно паметта на сградите и местата, и по какъв начин се активира и съхранява тя.
















Част 1: Московска 5


Проектирана през 1937 г. от архитект Асен Михайловски, а между 1938 – 1939 г. построена. В началото, тук се помещава застрахователното дружество „Generali“. През втората световна война в сградата се мести компанията „Байер“, а след 1947 г. става щаб на I-ви следствен отдел на Държавна Сигурност. Този отдел е много важен - тъй като в него се извършват проверки, следствия, разкрития и арести. Следствената работа е насочена предимно към шпионаж, военни престъпления, измяна на Родината, бягства зад граница или опит за такива, нелегална дейност и „вражеска агитация“. Неформално, сградата също е използвана за арестуване и задържане в мазето и – което е превърнато в килийни помещения, както и за побой и насилие над задържаните.

През 1972 г. сградата става собственост на ЦК на БКП, където се помещават административни отдели. През тези години се извършва ремонт на подземията, и се заличават килийните помещения. В свидетелствата на оцелели и бивши затворници – се споменава за два етажа с килии в сградата, а не един какъвто има в момента. През 1992 г., сградата става седалище на главното управление на архивите към Министерски съвет, а днес тя е собственост на Държавна агенция „Архиви“.

През 2011 доц. Мартин Иванов, тогавашният председател на агенцията предлага създаването на музей в бившите килии. Музей, който да пресъздава дейността на самата институция на ДС – с възстановка на килиите, както и включването на документи и предмети от архивите. Започва работа по проекта, като се цели да е осъществен за 1 година. Музей така и не се създава в сградата нито пък другаде в страната. Все още не съществува институция, която да разказва за историята на политическото насилие на комунистическия режим.





















Част 2: Фотографът и субектът


Само в две от общо 52 снимки, субектът е обърнал очи към фотоапарата.

Зениците се врязват във фотографа, който притиска визьора към лицето си. Тишина, мълчание и неподвижност – единствено показалеца удря спусъка. Внезапен шум разрязва стаята. Светкавицата замразява телата за части от секундата.

С. К. е студентка в Машинно-електротехнически институт в столицата. Баща и работи в стол „Светлина на МВР“ а майка и е домакиня. 

Тя е задържала очи върху стъклото – в упрек, в спор, в несъгласие. Устните и са леко отворени от конфликт, а веждите повдигнати. С увереност, тя се взира в камерата, във фотографа. Готова, да покаже и докаже правата си. Тапетите зад нея са обсипани с дребни фигурки, а земята е застлана с паркет.

А.С.  е родена на 20ти август 1927 година. Работи като геолог. Баща и е пенсионер, майка и е домакиня. Омъжена, Неосъждана.

А. С. е обърната срещу обектива – тя е пред бяла стена, с ключ от лампа в единия край и очертание на касата на врата. На земята има дъсчен под. Ръцете и са заключени пред тялото, тя държи чанта; притиска я с все сила към корема си. А очите и се взират с един поглед – на дете, миловиден, искрен, примирен. Такъв – който предлага, че някак си са те убедили, и в теб се за ражда един срам, ама и страх – предизвикан, нанесен, не твой.


Кротка, изправена пред стената – подчинена на авторитета в помещението, на авторитета на фотографа, на този, който апаратът носи, и най-вече на авторитета на агентите.

При команда, тя завърта тялото си на 180 градуса и застава отново смирено. Обектива хваща същото пространство както и преди. Тук вече фотоапарата не улавя очите и. Тя остава в същата поза, с ръце и чанта пред себе си, сякаш само леко преместена.

Петна и пръски покриват част от втората фотография. Черно бял дъжд се рони по стената, минава върху тялото и, а после и върху тънката къдрава рамка. Изображението е наранено. Части от малката снимка, побираща се в  една шепа са заличени, липсващи.

Тези „наранени“ изображения, или по-скоро „лоши изображения“ са пречупени от насилие и история. Те не са разрешени – остават озадачаващи и неубедителни, заради тяхното пренебрегване, политически отказ и заради заличените свидетелства и архивни единици. Лошите изображения не могат да дадат изчерпателни описания на ситуациите, които репрезентират. Но пък, ако това което те се опитват да покажат е иначе затъмнено, то условията на самата им видимост са показателни. Тези изображения са изключени от легитимния дискурс, от това да се превърнат във факти, и са обекти на безразличие и репресия.

Антропологичните портрети целят да ги класифицират, да ги впишат в образа на криминално проявена личност, на хулигани. Тези тихи снимки, макар и заглушени от режима са всичко друго, но не и безшумни. Те пулсират на други, ниски честоти. За да бъдат чути, те трябва да бъдат видени, те трябва да бъдат гледани продължително. А техните паузи и мълчанието са изключително шумни. 






Част 3: Хулиганите

Държавна Сигурност отбелязва, че по време на Унгарската революция, която повлиява на целия социалистически блок, в България се наблюдава появата на агитация срещу идеологическите дисциплини и задължителното изучаване на руски език, както и искания за демократизацията на обществения и университетския живот, критика срещу режима, призиви за протести, изказвания срещу социализма на български студенти учещи в СССР и бягства в капиталистически страни.

В началото на 1958 година се провежда мероприятие „Мълния“, наречено също така и масовата „Хулиганска акция“ предложено от Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и водено от Мирчо Спасов, заместник вътрешен-министър.

Задържани са 1328 лица които са предимно между 20-30 годишни, защото носят тесни панталони, къси поли, къси палта с качулки – наречени още ямурлук, слушат западна музика и танцуват западни танци – всичко от което се смята за вражеска проява. Голяма част от младежите за задържани в I-во следствено отделение на Държавна Сигурност, на Московска 5.

Субтитри на цял екран (без звук): „Задържана без паспорт с късо палто тип „ямурлук”, родителите й са бивши търговски деятели, зле настроени към народната власт...”

„Задържана за носене на „ямурлук”, и неприлична прическа...” „Задържана без личен паспорт, с тесен разцепен панталон и прическа „конска опашка”, баща й е офицер от бившата царска армия.”

„Задържана за неприлични танци в ресторанта на ЦУМ...”

Разследванията и арестите се провеждат в много кратки срокове - само  в периода между 21 януари и 10 февруари 1958 година.

В доклад на ДС пише, че голяма част от арестуваните са „предимно младежи из интелигентните среди, студенти във висшите театрални училища, музикалната и художествената академия – певици, балерини и други хора на изкуството.“ Докато други от тях са писатели, анархисти, хора поддържали връзка с чужденци от капиталистически държави, лица от семейства на „врагове на народа“ или „бивши хора“, или такива разказващи вицове и имайки критика срещу режима.

Тази акция на ДС е с цел да репресира младото поколение и е превантивна мярка срещу западното идеологическо влияние, което достига до България.

През февруари 1958 започва тяхното изпращане в трудовия лагер „Белене“ . В лагера те са въдворени като „хулигани“ – и са изпращани в отделно помещение отредено само за тях. На острова, на който се намира лагера „Белене“ хиляди български граждани са преживяват непоносим терор и насилие, тъй като там се е намирал най-дълго съществувалия и най-големия концлагер за територията на България. Смазващ физически труд с 14-часови смени, болести, побои, глад и други брутални наказания са били част от ежедневието на въдворените. 







Част 4: Паметта на сградите

Помнят ли сградите своето минало? Съхраняват ли някъде между стените, между прашасалите тавани и оголените тръби спомените си за това какво са видели. Притискат ли думите някъде в мазилките си, в различните стаи? Запазват ли допира или натиска? Дали трябва да ги посети някого за да активира паметта им?

След като сградата на „Московска 5“ е ремонтирана през 1972, мазето и се променя, и обезобразява. Следите от някогашните килии на ДС изчезват зад измазаните стени, от променените помещения и сменена им функция. С времето, те се губят все по-стремглаво, но в случая „липсата на детайли и несъвършенствата при скриването се превръщат в свидетелства за насилието“. 










В момента мазетата са използвани за склад от държавна агенция Архиви – като там се съхраняват книги и други материали, принадлежащи на архива. Тръбите от топлофикация разрязват сградата и стремглаво се спускат от тавана към земята, не помагащи на въображението да си представи разказаното в свидетелствата на оцелелите. Вратата, която води към улица „Малко Търново“ все още е там, но обезателно променена, но все пак няколкото стълби въвеждащи задържания в помещението са все още там. От другият край на нея гъмжат хора, забързани за някъде, чуват се чаши които се удрят в стъклени маси, защото там пред нея днес има кафене.

Помня първия път, в който по погрешка се озовах на тази улицата. Печеше слънце, силно и рязко в очите ми. Аз слизах по стълбите бавно и оглеждайки се във всички посоки. Улицата ми се стори като часове, а не минути. Плъзкайки краката си по стъпалата, аз насочих обектива си към последните етажи на ДС и се изпарих.

И тъй като сградите никак не са статични, а на против те преживяват постоянни динамични трансформации, но някой от тях се случват далеч от възприятието на човешкото око – отнема години на едно балонче въздух заклещено между стената и боята да си проправи път по фасада на сградата.










Отнема повече от 31 години, за да заговорим за миналото което е впито в ежедневните пространства, които носят многобройни сгради, пейзажи, лица и души.

Предметите не могат да говорят за себе си, имат нужда от  „преводач“ или „тълкувател“ – един човек или някаква технология, които да посредничат между нещата и пространствата.

Такава е била някога и ролята на риторите, които са използвали метода просопопея -техника за говорене от името на неодушевени предмети – и чиято днешна роля е на учена като вещо лице. Те „дават глас на предмети, чиято природа не им е дала такъв“.

А пък просопопеята. Не само може да „извика мъртвите“ както правят съдебните патолози в интернационални трибуни, ами може да „даде глас на градове и държави“ на дебелите стени на криминалистичната архитектура. Както и криминалистиката е организирана между предмета – преводача – и форума.

















Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и преподавател живеещ между София, България и Лондон, Великобритания. Тя завършва магистратура (2017) и бакалавър (2016) по фотография в University of Portsmouth. В момента е преподавател в Media School, London College of Communication, University of the Arts London.

Красимира изследва политическото насилие, травматична памет, нарушенията на човешките права, официалната и неофициалната история в контекста на Източна Европа. Нейната работа е показвана в Singer-Zahariev Foundation, Малък Извор/България (2021), Регионален Исторически Музей София/България (2020), Seen Fifteen Gallery (2020), Лондон/Великобритания, District Six Museum, Кейп Таун/Южна Африка (2019), Phoenix Art Space, Брайтън/Великобритания (2018), Four Corners Gallery, Лондон/Великобритания, Pingyao International Photography Festival, Пингуао/Китай (2016).

Академичните статии на Красимира "Политики на травматичната памет и съвременни визуални изкуства в България", "Неофициални музеи: места на памет, травма и лекуване в посткомунистическа България" и "Институционални и само-организирани архивни практики: Как АПТАРТ манифестира върху екрана?" ще бъдат публикувани през 2022.


© History in Between, 2021This project is part of the Cultural Calendar of Sofia, Ministry of Culture and Sofia History Museum.

Connect:


︎ ︎ ︎

„История помежду“ ("Проект за музейни намеси в РИМ, София") е съвместен проект между Фондация „Изкуство – Дела и Документи“ и Регионален исторически музей, София, подкрепен Календар на културните събития на Столична Община.

History in Between (Project for interventions in the Museum, Sofia) is a collaboration between the Art Foundation - Affairs and Documents, and the Regional History Museum of Sofia. It is supported by the Calendar of Cultural Events of Sofia City.