︎︎︎
ЗЛАТЕН МАВЗОЛЕЙ

Илюзия е, че тоталитарният комунизъм е бил атеистичен. Напротив, той изгражда собствен култ, споен с мистика. По аналогия с религиозните традиции, в него има физически действия със символен смисъл. МАВЗОЛЕЯТ е най-предметната проява на тоталитарния култ. Място сакрално, ритуално, което свързва миналото, настоящето и бъдещето на идеологията. МАВЗОЛЕЯТ е обещание за непреходност – вечна памет на една личност, вечен живот.
Nequaquam vacui – нищо не остава празно. Кой е заел мястото на изчезналия мавзолей, цитаделата на идеологическата власт?

„Златният мавзолей“ е нов кумир, образ на това, което вече сме поставили на пиедестал. Или не сме забелязали, че се е настанило там. В Народна република България (1944-1989) манифестацията/парадът беше централният ритуал, той свързваше миналото, настоящето и бъдещето на обществото.
Кой е централният разказ на нашето „днес“, който обяснява какво е станало „вчера“ и насочва към едно „утре“?

Антикомунизмът беше за цяло десетилетие идеологически наратив, докато се редуцира до речитатив и накрая се изпразни от съдържание. Отмирането на идеологическия живот привидно ли е или е реалност? Какъв е култът днес, на чие безсмъртие се покланяме в златния мавзолей на умовете и сърцата си?

Илюзия е, че премахването на символа изтрива съдържанието му. Генетичната информация на тоталитарното начало не се зачерква лесно, тя е програма от взаимоотношения, която се възпроизвежда.
Изпразването на символичния център, разрушаването на Мавзолея (1999 год.) като цитаделата на идеологическата власт, само по себе си не гарантира унищожаване на духа на тоталитаризма. Празното място на идеите и идеологиите никога не остава празно. Дори без образ, централното мястото на смисъла вече е заето от нещо.

^{ЧАСТ „ГОРА“}

Когато в една история се преплитат факт и легенда, тя става приказка. А приказките често са по-живи и интересни от реалния живот.

В тази история се смесват легенди и истина. Това е приказка за един създател на сгради, художник и архитект. Той бил отличен архитект, приятел бил дори на царя. Но сега лежал в затвора, затворен бил или изпратен в лагер... Попаднал бил в немилост от новата власт. Но дори заточен или затворен в затвора, архитектът си оставал архитект, оставал художник. Виждал незавършени сгради, чертаел наум. Гледал небето, облаците и си представял орнаменти. Докосвал дърветата и виждал колони, дорийски колони, любимите му. Архитектът пушел. И както често става, когато си затворник и  няма какво друго да правиш – той пушел много, пушел отчаяно. Цигарите били една от малкото връзки със стария живот. Стария навик. И когато новите управници, които искали да бъдат нови царе, когато те поискали да имат и нови сгради – красиви като старите – те повикали любимия архитект на стария цар. И му казали: нарисувай ни дворец-гробница, вечен дом за нашия велик предводител. Нарисувай ни паметник и храм, в който да лежи завинаги тялото му, вечно да се тачи паметта му. Но работи бързо, започни веднага. Нашият предводител умря, а още няма гробница-храм, в която даго положим.

Архитектът както винаги държал в ръка цигарите, квадратната кутия. И още там започнал да драска по кутията. И така много важната нова сграда от самото начало имала квадратна форма, като картонената табакера с цигарите на архитекта-пушач. И разбира се, гробницата имала множество и изящни колони, каквито архитектът толкова много обичал.

Героят на тази приказка наистина е живял някога. Художникът и архитект Георги Овчаров. Приказката ми разказа ми друг архитект, половин век след смъртта му. От тази легенда но беше останала построената бяла сграда. Гробницата храм. Мавзолеят в центъра на града.

^{ЧАСТ „ИНТРО“}

Преди повече от едно десетилетие, арх. Славей Гълъбов ми разказа тази история. Самият той е от поколението, което идва след прочутия арх. Георги Овчаров и изпитва голям респект към него като талант и новатор в българската архитектура. Ето, че в края на 90-те години на 20 век, 46 години след смъртта на арх. Овчаров, водещите урбанисти на София и България, са изправени пред една професионална, но и човешка, морална и гражданска задача: да дадат идеи за бъдещето на вече изпразнения Мавзолей на Георги Димитров. Едно от най-известните произведения на Георги Овчаров. Сграда без аналог, у нас и в цяла централна и западна част на Европа.

^{ЧАСТ „К1“}

Разтварям страниците на вестниците от 90-те години.

Надали някой вече си спомня за обявения конкурс. Един от избраните проекти  е тъкмо този на арх. Славей Гълъбов. Той запазва физически сградата като облик, фасада и контур. Силуетът на Мавзолея не изчезва от града, но вътрешността в проекта изцяло е променена. Най-характерното – северозападният ъгъл е отрязан като с нож, излиза напред към площада, допуска погледите на минувачите да видят там, където преди не е влизала естествена светлина в тази сграда без прозорци.

За тази символичния ритуален обект, свои версии са направили и други архитекти, сред които и Димитър Кръстев и Александър Найденов, който печели обявения през 1990-а конкурс.

Тези намерения остават нереализирани. Превръщат се в различни разклонения на легендата. Стават част от историята.

Нищо в историята на Мавзолея не е случайно. Като започнем с биографията на неговия архитект. Човекът, избран да нарисува гробницата на Димитров, преживява противоречиви събития. Със сигурност не е голям любимец на комунистическата власт. Освен че работи върху важни административни сгради, преди революцията арх. Георги Овчаров  е бил добре приет и в двореца, получава поръчки от царското семейство. Това навярно е причината веднага след 9 септември да лежи месеци наред в затвора. Легендарната история за началото на проекта за мавзолей не е напълно достоверна, но изразява духа на времето. Според нея, Овчаров едва ли не е изваден от лагер, за да създаде проектите на сградата.