︎︎︎
EXCAVATING THE PSYCHE

ДЖУЛИАН ШЕХИРЯН

ИНСТАЛАЦИЯ, ПРОУЧВАНЕ

ПАНЕЛ 1

През 1963 г. млада жена в Габрово преживява криза. У дома родителите ѝ забелязват странно непоследователно поведение. В работата колегите ѝ отчитат чести грешки, множество отсъствия и неочаквана промяна в характера. Жената загубва връзка с приятели и познати. Не след дълго е изпратена за изследвания в психиатрична болница.

Въпросът и принципната изследователска насока на настоящата изложба са следните: Какъв е хоризонтът от възможности – в този конкретен момент в българската история – на един разстроен човек да се сдобие с определено разбиране на своите преживявания? Какви са битуващите по това време социални, културни и научни модели, чрез които един индивид би могъл да постигне яснота по отношение на отклоненията от стандартния и последователен личен опит?

Настоящата изложба изследва последиците от наличието или неналичието на специфични начини за извличане на смисъл по отношение на вътрешните ни светове в моменти на криза и дестабилизация.

Отношението на човека към социалните разбирания за здравето и болестта, тялото и ума изисква нашето познавателно внимание към различните начини, по които в различни моменти и от различни хора умът и тялото са сващани и третирани посредством преобразуването на социалните, културни и научни рамки.

ПАНЕЛ 3

НАСТОЯЩАТА ИЗЛОЖБА

Първоначално изучавах развитието на психиатрията в България в различни архиви и библиотеки със специален интерес към нейната трансформация през комунистическия период. Подобни хранилища ни дават възможност да научим много за министерствата, институциите и за политиката на психиатричната професия. Сред тези материали обаче неминуемо липсва психиатричният субект: индивидът в криза, който е влязъл в контакт с психиатричните институции и практики. Именно в постоянното завръщане към този индивид се състои най-интересната страна от моята работа. За да разбера някои от клиничните и екзистенциални последици от наложения съветски модел (от потискането на нефизиологическите подходи към диагноза и лечение), провеждах интервюта с психиатри и бивши пациенти. Тази дейност ми разкри перспективата на “човешката” или “социалната” (вместо просто и само на институционалната) история на психиатрията. Настоящата изложба поставя скромните основи за тълкуването на тези исторически хоризонти като демонстрира методи за реконструкция на различни полета от възможности съществували за психично болните индивиди по това време. Тя използва два метода, за да представи две посоки в моята работа. Единият подход – базиран на материалната история – представя неизлагани досега фотографии на психиатрични институции, а така също и серия от текстове артикулиращи понятия и практики, разпространявани от психиатричните педагогиката и научно-изследователска дейност. Чрез тези артикули не можем да разберем вътрешния свят на пациента, но можем да изучаваме начина, по който поколения от Български практикуващи лекари са били обучавани как да разбират и диагностицират вътрешния свят на болните или анормални индивиди. Вторият метод е осъществен чрез инсталация, която третира отсъствието на артефакти, касаещи преживяванията на индивида при неговия контакт с психиатрията. Това е постигнато чрез една спекулативна реконструкция на психиатрична консултация от времето на разцвета на съветския модел (1950 г. – 1975 г.). 

ПАНЕЛ 2

През 1950 г. Съветската медицинска академия постановява “учението на Павлов” да се счита за единствения научен подход при изучаването на човешката психика и единствения метод за лечение на психични болести. Последвалото налагане на съветския модел в България води до медикализацията на атипичните състояния и до една практика на лечение на пациентите главно с физиологически средства.

Учението на Павлов е било в съответствие с материализма на съветската идеология. То предизвиква потискането на други възможни теоретични и терапевтични дискурси. От 50-те години нататък тялото става доминиращия топос и посредник в психиатричен анализ и лечение на отклоненията в човешките преживявания. Обявяването за незаконни на частната практика и на психотерапията оснваваща се на спецификата на индивида води до широкото разпространение на институционализацията на хората с психични разтройства. Тъй като “умът” или “душата” са отхвърлени като осмислящ терапевтичен топос, телата са оставени да говорят открито чрез техните диагнози: медико-научни представяния на един вътрешен свят, който вече не би могъл да бъде разчетен.

Към вътрешните светове на лекуваните индивиди се подхожда чрез емпирично изучаване на биологичните и физиологчески аспекти на болестите им. Тъй като анализът на физическите и поведенчески симптоми измества контекстуално и наративно изградените подходи в разбирането на индивидуалното страдание, тялото се превъща в повърхност.

Определени от съветския модел, пациентите се превъщат в емпирични обекти на психиатричната наука. Диагнозите стават персонификации – репрезентации на вътрешния свят на индивида. Периодът от 50-те години насетне се харакеризира с недостъчно контексти, даващи възможност за социална интеграция, в следствие на което много хоспитализирани пациенти способни на самостоятелно съществуване изживяват живота си в изолация и зависимост. Това се случва в една психиатрична парадигма схващаща психично болните като патологични единици пригодени за управление а не като човешки същества за лечение и реинтеграция в обществото.

Предосвободителната епоха и модернизацията

Преди Освобождението от Отоманското господство в България отсъства значима национална инфраструктура, предназначена за грижите за психично болни. Как е била схващана и лекувана психичната болест през този период? Възможни водещи следи са Богомилите и баенето. В църквата Св. Антоний в Мелник можете да видите халки, прикрепени към централната колона. Хора с психични проблеми, страдащи от “нерви” и обладани от демони са били оковавани там през нощта под зоркото око на Христа. Известно е, че терапевтичните практики включват молитва, къпане, музика и лечение с билки в манастири, църкви и джамии.

През 1888 г. откриването на първата добре организирана психиатрична клиника в Александровска Болница полага началото на период на интензивна модернизация. Усъвършенстването на материалната база е подпомогнато от вноса на теоретични модели и клинични методи от студенти, които учат в чужбина, в Гермния, Франция и Австрия. Психоаналитичното движение привлича вниманието на българските лекари. През Втората световна война диагностичните и терапевтични методи се доближават много до тези, практикувани в останалата част от Европа. “Бил е приложен цялостният аресенал от психиатрични терапии от това време: седативи, хипнотици, биологически и химически терапии, антибиотици, електроконвулсивна терапия, работна терапия и психотерапия” (С. Минков). Преди 1944 г. в София съществува психоналитична група и оживен интелектуален обмен с европейското общество.

Пространството зад тази стена интерпретира взаимодействието между психиатър и пациент по време на консултация. В тази ситуация двамата се явяват в офиса на психихиатъра в българската поликлиника през 50-те, 60-те и 70-те години. През този период консултациите са били ограничени до десет минути. Този модел съществува и днес в здравната каса. По време на психиатричната консултация вътрешният свят на пациента е третиран и анализиран в контекста на абстрактното клинично познание. Този процес разпада разклатения живот на пациента на устойчиви и отчетливи форми, фиксирани във времето и пространството на сеанса. Установените симптоми и произтичащите от тях диагнози препращат към неговите объркани преживявания и формират нови параметри на себеразбирането. Този феномен води до персонификация на диагнозата. По този начин преживяването в първо лице и неговото психиатриатрично рамкиране са сведени до едно и също  нещо.

Първата група от фотографии датира от 30-те години и произхожда най-вероятно от колекцията на доктор. Тези образи имат голяма историческа стойност. Те показват в детайл модернизацията на българските медицински институции и услуги в първите десетилетия след освобождението от Отоманското господство. Сред избраните фотографии могат да се видят диагностични идентификации на вродени и предизвикани от щитовидната жлеза психични разстройства. Те са от значение, защото повдигат въпроси относно индивидуалното и социално преживяване на психичната болест, както и атипичното развитие през този период.

Втората група от фотографии произхожда от камерите на болничните фотографи от 60-те години.  Чрез тях можем да разберем по-добре българите, чийто живот протича между стените на психиатричните институции – особено тези на Карлуково и Ловеч. Можем да видим сцени на трудотерапия – една практика, попадаща извън доминантния фармацефтичен подход. Снимките впечатляват с своето изобразяване на социалния и комунален опит на индивиди, получаващи помощ в тези институции. Тези фотографии са тук благодарение на научно-изследователските усилия на д-р Кирил Миленков – изявен психиатър, който посвещава значителен период от късната си кариера на историографията  на психиатрията в България.

Последната група от снимки е взета от учебник по психиатрия от 1973 г., съставен от И. Темков, В. Иванов и Т. Ташев, издание на който може да се види в колекцията, изложена по-долу. Представените на тези фотографии индивиди са визуално изолрани от социалната среда на болницата. Квалифицирани от диагностична терминология и таксономични разработки, те са били радикално превърнати в обекти за психиатричната наука.

1944

Новото комунистическо ръководство централизира медицинските услуги. То обявява извън закона частната практика и прочиства болници и медицински университети от политически подвъпросни личности. Изложеното по-долу представя убийствата и репресиите, извършени над лекари и студенти по медицина (виж К. Миленков по-долу). Много хора са били лишени от възможността да продължат практикуването на професиите си или да станат лекари. Това “хигиенизиране” на медицинската общност укрепва позициите на Комунистическата партия в професиноналните кръгове, окуражавайки по този начин психиатрите партийци да упражняват тормоз над техните колеги, изповядващи идеи, отколоняващи се от Марксистко-Ленинската идеология (срв. Н. Шипковенски). Психоанализата е била обект на идеологическо отхвърляне. В случаите, когато тя е споменавана, това става в критическа светлина. Академичният и научен обмен са пренасочени към СССР. Подобрени са инфраструктурата и достъпът до медицинско обслужване в провинцията. В опит психологията и психиатрията да бъдат настроени според Марксизма-Ленинизма, психичната болест бива теоретизирана по парадоксални начини: като наследство от капитализма (с невроза и депресия) или като физическа деформация, която може да бъде изправена чрез физиологическа интервенция (при по-тежки деформации или отколонения от нормата).

Съветският модел и одвъд модела

Съветският психиатричен модел е въведен в България през 50-те години. Ексклузивността на този био-физиологически модел остава непроменена до началото на 70-те години. Литературата в този раздел започва с антология от 1952 г. с текстове, базиращи се на учението на Павлов и илюстрира настройването на психологията, псиихиатрията и неврологията по наскоро въведения съветски модел.

Първата конференция по психосоматична медицина се провежда в края на 60-те години. Психиатърът д-р Алекси Алексиев изнася откриващата реч, която третира въпроса за това как психологичният процес влияе на физиологичния. Тази перспектива е била несъвместима с марксистката материалистическа догма, в следствие на което той бива остро разкритикуван от диалектическите материалисти за това, че приема фройдистки и американски идеи. Д-р Георги Койчев отбелязва, че през 70-те години поредица от симпозиуми са били организирани в дунавските държави. Макар и много от идеите, произлезли от тези срещи, да се разсейват и изчезват бързо, тези събирания стимулират постепенното въвеждане в България на методите за групова терапия. През същия период една психотерапия, основаваща се на индивида, се практикува тайно след работно време от малък кръг клиницисти, водени от д-р Христо Димитров. Първоначално натоварвани със задачата да разработват критики на психоанализата, някои теоретици и лекари развиват интерес към дисципината и действително се обучават в нея. Други емигрират и практикуват в чужбина. Преводите на екзистенциална литература от редица автори, включително Сартр и Камю, повлияват на някои психиатри да пишат за екзистенциалния контекст на психичната болест (вж. “Етюди на психиатъра” от Тодор Станкушев). Сборникът “Практическа психотерапия” под редакцията на проф. Хр. Христозов отбелязва нов етап на радикално разнообразяване на възприетите терапевтични модалности, събирайки в едно статии върху сугестията, хипнозата и катарзиса, върху рационалната, груповата и семейната психотерапия, а също така и върху рехабилитационно ориентираната социотерапия. Този клинически и теоретически разцвет маркира края на ексклузивността на съветския модел. През 90-те Фройдовото “Въведение в Психоанализата” е публикувано отново, но този път в първоначалния му вид.

I. РАЗРАБОТВАНЕТО НА СУБЕКТА

Инсталацията не започва със самата консултация, а вътре в самия индивид. Наблюдаваме възникването на един вътрешен свят – акварелни бои и щрихи с химилака създават един личен пейзаж, който е съчетан със символична мелодия. Докато тялото и душата се разгръщат, представянето им става все по-компактно, единно и подредено.

II. Възникване на травмата

В този стадий цялостта на вътрешния свят е застрашена. Възникват травматични зони, застояли и постоянни, формиращи се като преплетени текстилни пластове. Установените ритми и мелодии стават дисонантни. Нарастващо безредие е понижило способността на индивида да осмисли себе си. Човекът, който е сега вече във криза, гледа напред и отвъд себе си в опит да разбере това, което е вече е неразбираемо. 

III. ПСИХИАТРИЧНАТА КОНСУЛТАЦИЯ  

Тук бива анализиран вътрешният свят на пациента. Визуално, една матрица е насложена върху пациента като хирургическо одеало. Звуци характерни за медицинската среда започват да прорязват и манипулират вътрешния свят на субекта. Един патологичен учатък е идентифициран и една строго очертана област започва да бъде обработван. Чуваме звуци от медицински шкаф и инструменти, чието предназначение е да измерват тялото, да разкриват и променят неговото състояние. Подрънкването от фармацефтични продукти, сфигмоманометри и стъклени флакони е пронизано от звук на отваряне и затваряне на шкаф. Част по част материалът на травмата е изложен, забоден и изрязан. Изучаването остава възприемчиво единствено към материалната етиология на проблема. Това е указано чрез непрозрачността на хирургическия калъв. Все още можем да видим под него неабстрахираната травма.

IV.СЛЕД КОНСУЛТАЦИЯТА

Консултацията-матрица е премахната и пациентът е интериоризирал диагнозата. Това води до относителното стабилизиране на звука, но мелодията на пациента е повяхнала и изкривена в сравнение с първоначалната си форма. Иглите остават като артефакти на анализа. И, въпреки че травматичнната зона, идентифицирана по време на фазата на консултацията е отстранена, нейните упорити корени остават видими след отмахването диагностичната решетка. Това показва как една екслузивна фиксация върху физиологическите измерения на болестта (без изравяне на нейния субективен, екзистенциален и живо-телесен контекст) не успява да постигне устойчиво и интегративно терапевтично решение.

Джулиан Шехирян е артист и докторант по история в Princeton University. Той прилага исторически и етнографски практики чрез мултимедийни инсталации и изложби. Неговите проекти са показвани в соло изложби в Rhizome, Вашингтон, САЩ, Софийска Градска Галерия и в Червената Къща, София, България.