︎︎︎ИСТОРИЯТА НА КАМЕН БЕЛОПИТОВ (1969–1995 г.)

История за един загадъчен софийски герой, разказана със средствата на комикса, съвременен стрийтарт-колаж и археология на спомени. Четири десетилетия след като творчеството на Камен Белопитов вече го няма на стените на столицата, неговият словесен имагинерен свят се връща върху една градска стена. Но този път – издигната в музея на София.

„Трудно може да се говори за „графит“, защото това бяха надписи с маркер“ – казва журналистът и радиоводещ Васил Върбанов, с когото вървим по ул. „Венелин“, където е живял Камен, съвсем близо до ъгъла с ул. „Шишман“, срещу 7-о училище в София. – „Говорим за един период, когато перманентният маркер не беше нещо много познато. Сегашните тагове по стените са на практика вечни, ако общината не ги заличи. А онези, на Камен, бяха обречени на изчезване и то на бързо изчезване.“

„Помня как се роди това писане на Камен“ – разказва Калина Сертева, художничка и приятелка на К. Белопитов. „Беше ни на гости, извади един маркер и ми надписа яйцата в хладилника. После напълни мивката и написа под водата „Хтло“, което беше първото нещо, поне на което ние сме свидетели.“ „Не имало някаква непосредствена причина, конкретно предизвикателство. Просто така, импулс.“

„Камен имаше сериозна научна подготовка, академична – заради семейството, медицинската професия на родителите му. И симулираше изключително добре епилептични припадъци в трамвая. Хората му отстъпваха място.“

„Аз съм виждал как пише такива надписи“ – спомня си Чавдар Жиков. – „Срещам го на ъгъла на „Шишман“ и „Графа“, в един часа на обед. Вървим надолу по „Графа“, Камен говори с мен и изведнъж спира, обръща се и на една стена написва нещо за някакъв хлебозавод. Ползваше от онези флумастери, каквито се намираха по онова време. Написва всичко много бързо, пред очите на някакви граждани, които по никакъв начин не разбираха за какво става въпрос. И в този район имаше навсякъде такива негови надписи. Докато пише, продължава да говори с мен, след това пак вървим към „Попа“, там той маха на някакво такси. Таксито спира, той отваря вратата, извиква силно „Every мъж дизайнер“ и влиза в таксито и изчезва. В този стил се движеше.“

Краси Дечев: Той беше изключително интелигентен. Учеше в 7-о училище, което завърши с отличие. Успоредно завърши и Английската гимназия като частен ученик, също с отличие. И медицина го приеха също с отлични оценки.

Чавдар Живков: Тогава, 87-а – 88-а година, „миксването“ на български с латински букви беше нововъведение. И изобщо неговите надписи се отличаваха, бяха единствени по рода си. Навсякъде в района около „Шишман“ и „Графа“ ги имаше. Аз наблюдавам уличното изкуство, графитите. Правят се някакви много несполучливи опити да го копират, години след това. Но той беше „поет на стена“.

Васил Върбанов: Камен имаше светли коси, особен и очи, спокойно би могъл да бъде скандинавец, германец, руснак, с някак изцъклен поглед, много интересно лице.

Чавдар Живков: Бях някъде в 8-9 клас. Пред 7-о училище се появи човек с изпити скули, зачервени очи и първото нещо, което ми каза от съвсем близо, десет сантиметра, беше: „А искаш ли да ти изкарам малко вътрешностите да подишат чист въздух?“ Всъщност, много дружелюбен, пълна противоположност на това, което  видях в първия миг от него.

Калина Сертева: Той си беше странен, не пиеше алкохол – точно във времето, когато всички тийнейджъри пиеха или пушеха. Беше такъв „тихичък“.

Васил Върбанов: Опитвал съм се да си го представя днес. Не мога да си го представя някак си... Не мога да си го представя остарял.

Чавдар Живков: Малко преди 89-а и до около 92-ра година, имаше едно време, в което наистина се усещаше свобода. Не нещо друго, а свобода. Дори още мутри нямаше, само техни зачатъци. И графитите на Камен Белопитов бяха нещо, което маркираше това време. Бяха явление, каквото не познавахме. А след това дойде друго време, в което вече се спекулираше с всичко, дори от страна на самите автори. Каквото и да се направи, се вкарва в някакъв контекст. Но Камен правеше нещо, което беше само ето това на стената и нямаше никакви други измерения и цели. Беше каквото си е. Камен не беше човек, който държи непременно на своята анонимност, като графитерите, които крият лицето си. Той създаваше поезия – пънкарска, сюрреалистична и явна.

Краси Дечев: Той е роден през 69-а. Заедно учихме от първи клас до осми. Неговият вход беше на края на улица „Венелин“ преди ъгъла с „Шишман“. Ние бяхме една такава среда, които бяхме трън в очите. Тъй наречените „пънкари“ – а всъщност се събирахме на „Синьото“, да си разказваме кой какъв роман е прочел.

Васил Върбанов: Спомням си, че в деня, когато влизах в казармата, 22 септември, във вестник „Вечерни новини“ имаше статия за това, как в дома на известни столични психиатри (сем. Белопитови) имало нечовешко изпращане, с изхвърляне на мебелите през прозореца. Говорим за 1987-а година. Самият факт, че нещо такова изобщо влиза във вестник е невероятно. Защото в онези времена подобни истории се криеха, за да не вдъхновяват и други. Спомням си, че като го прочетох, си казах: е, точно сега ли трябваше да вляза в казармата, можех да бъда и аз там! Предаването „ЛЪЧ“ по телевизията дори е имало специално издание по въпроса.

Краси Дечев: То беше насочено да стане така – да бъдат арестувани хората от този купон, да бъде излъчено това по телевизията. Беше си показно, наказателно.

Калина Сертева: Дойдоха с джипки. А ние двамата с Краси като гаджета нещо се скарахме и бяхме по улиците да си говорим. Като се върнахме, беше пълно с джипки. Целият квартал.

"Камен и аз, израснахме в един квартал. Като дете той беше по-свит, винаги добре облечен, винаги с като че ли току-що направена прическа. Имаше онзи външен вид, който в ония години моментално превръщаше едно момче в мишена за кварталните калпазани. И така беше – Камен изтърпяваше много физически сблъсъци както и много подигравателни думи и закачки. Докато той самият не израстна по-висок и атлетичен от повечето деца в квартала и дори се превърна в леко страшен и налудничав герой...

Той не беше агресивен, но вече беше в позиция да се защитава себе си и понякога и други деца. Камен беше доста запален по музика, най-вече прогресивен рок (стил, който неизвестно защо беше популярен в махалата), а в гимназията също и метал. Оттам насетне започна гимназиалният живот – безкрайно висене с цигари и бири в „пушкома“ на Художествената гимназия и други квартални пушкоми; говорене на глупости, от които Камен директно започна да създава своя жаргон.

Всъщност жаргон не е най-точната дума. Малко по малко Камен създаде цял нов свят и език, чрез който той изказваше какво точно става в този свят. В началото този език беше амалгама от български думи и измислени от Камен думи, които имаха фонетиката на български думи, но имаха значение, което само той знаеше. Тази фаза приключи бързо – измисленият език превзе изцяло речта на Камен и неговите истории станаха тотално неразбираеми. Същевременно той започна да носи със себе си флумастер и да пише малки бележки на измисления език където му падне. И така след известно време неговите мистериозни повествования можеха да бъдат прочетени из цяла София – по пейки в парковете (най-вече в нашия квартал), павилиони, седалки в трамваите, стълбове за уличните лампи и т.н. В продължение на около година Камен превърна София в един огромен бележник, скицник, който съдържаше както малки анекдоти така и цели романи из живота в неговия измислен свят. Някои от бележките бяха придружени от стелки, а може би и упътвания за местоположението на следващата глава на съответната история... Поне така изглеждаше за мен...

Прекарали сме много вечери, доминирани от речите на Камен, които предизвикваха най-вече смях и положителни емоции. А някой деца дори се опитваха да дешифрират кода на Камен и да водят разговор с него. Научих за смъртта на Камен, доста по-късно, вече бях напуснал България... Може би той беше не само свръх-интелигентно същество, но и прекалено чувствителен не само за Българската мачовщина, а и към живота в това измерение. Светла му памет!"